Суетата е грях донякъде. Но се възприема като естествен плод на човешкото несъвършенство и на потребността или себе си чрез другите да означаваш или друг чрез себе си – и двете вършат лоша работа. Защото суетата е винаги насочена навън и не се родее със самолюбието, а с егоизма в естровертния му вид. Ако възприемаме живота като игра, театърът на суетата би заел по-голямата му част. В тази игра форматът е с предимство пред съдържанието, а обещаното има приоритет пред даденото. Истината губи своето естествено значение – тя често е грозна и в добрия случай е на второ място, губи служебно по точки. Свалиш ли истината от челото в йерархията на ценностите и вместо нея туриш лъжа или, още по-добре, убедителна полуистина – ти си вече победител, масовото съзнание е на твоя страна. Тогава суетата тържествува, извършила успешно пъкленото си злодеяние: подменила е разума с емоция, волята с примирение, силата – с преклонение. И всички започват да желаят да приличат на суетника; та те дори не подозират, че той е такъв.
Но вероятно се досещат. И въпреки това го приемат. Та суетата е всеобща! Не е грях! Пък и грях да е, нали е възхитителен. Значи е мода, аксесоар за сезона е – оксиженистки слънчеви очила, нещо такова. Суетно е да изглеждаш красив, когато не си – за това е измислен гримът, особено за два от трите пола; суетно е да купуваш мисли, а да продаваш народняшка простотия: винаги печелиш от разликата в цената и се наслаждаваш на безочливата наглост, с която усвояваш комисионата; суетно е да те харесват всички, когато никой, ако наистина те познава, не може да те понася.
Запознати с творчеството на Чехов твърдят, че една от любимите му фрази била: „Лесно е да те обичат всички. Трудно е да те обича един.“
Но това са елементаризми. Че кой беше тоя Чехов? Умрял е млад, твърде рано и съвсем услужливо, почтено и почти благородно от гледна точка на пенсионноосигурителните фондове, ако е имало такива по негово време. Вероятно суетниците са му помогнали да погине, те умеят това във всяка епоха. Дори неговият биограф, Анри Троая, не отрича този факт понеже не е имал причина да го потвърди. Или обратно.
Преди векове родовете са имали по-голямо значение от общините. После кралете са станали по-важни от общините. В Древния Рим царете не са били така самовластни, каквито в съвременната демокрация са премиерите или президентите. Всеки акт на царя (след него – консула!) е можел да бъде обжалван пред народното събрание – тогава това не е било институция, а свободен израз на горда и автономна воля. И тази жалба често е била уважавана. А събранието на народа се е правело на форум без стъкла, огради и здания. Било е много шумно; само когато някой умен е говорел, ставало тихо. Сега е обратното.
Днес демокрацията прави драматичен заход – тягата на социалното несъвършенство я влачи назад и надолу. Все по-голямо значение има общината, родът, семейството. Държавата не струва нищо, тя повече взема, отколкото дава. Сборищата на държави, съюзи, конфедерации, федерации – също. Европа никога няма да бъде обединена, твърдят политолози, анархисти, милиардери и по-честни клошари. Светът не пътува в една посока, само планетата се върти като гламав около оста си, и то заради гравитацията. ООН е олицетворение на Брауновото движение. Тези институции, образувания, тайни ложи не могат да регулират, но го желаят. Приличат на възрастен човек, който знае, но не може. Не е узрял да схване, че не е в състояние да усети новото по старчески или ментални причини. Просто е остарял без да разбере. Но още има власт да налага злото на отминалите правдини.
Национализмът не създава държавите, той ги разпада.
Ето това схваща суетникът. Той е мизантроп. Не обича хората, нито държавата, която го засенчва, нито институциите. Няма слънце, ако той не реши. Фараоните са били прави. Аз съм слънцето, аз съм изгревът и заникът...
Дадеш ли власт на суетник, той се превръща в популист. Слънце, заник, задник – както щете. Българите обичаме суетата, защото се боим от страховете си. Злобни и неориентирани по природа, предпочитаме злобата и слабия си характер пред предизвикателствата на мисълта и силата на волята. Мисленето винаги е за глупаците. Ние да си гледаме добитъка, приватизацията, парите, кражбите, жените, тънката лайсна и кучето. Другото не ни интересува. Никой да ми не пипа женичките и паричките. Женичките – по-може.
Популистите, яхнали справедливия народен гняв, обезглавяваха в историята кралици, царе и крале, за да убият злото и мизерията. Днес същите, качени на трона на обезглавените, систематично и почти демократично погубват народа си, за да скопят неговото бъдеще и надежда. Затова са вече остарели представите за демокрация, каквато я няма никъде по света в съвършения й вид, нито има недемокрация, чиято фалшива монетарна форма се установи в света след Ренесанса.
Образуват се нови световни формати, за които философите нямат обяснение. Не е заради ядреното оръжие. Просто технологиите изпревариха мисленето, а хората, които се надяваха, че са адресат на благата, разбраха, че са само адресант. Независимо от идеологията и от суетника, когото са избрали да управлява. Където и да е. Каквото и да е.
И държавата отпада. Губи смисъл. Маркс го предвиди в друг контекст. Енгелс го потвърди. Но какво от това? Опасност от войни има навсякъде. Не е класова борба, а борба за надмощие. В света отдавна няма класи – световното богатство се притежава от 10 процента от населението. Допускам, че те притежават и държавите по един или друг начин. Бюджетите за въоръжаване са увеличават. Много суверенни образувания притежават смъртоносни оръжия. Колкото по-силна става суетата, толкова по-малък изглежда светът. И по-ненужен. Пластелин е в ръцете на властни малоумници.
И на всичкото отгоре – тази година нямаше Нобелова награда за литература. А трябваше да има много такива или подобни награди. Започне ли светът да чете, ще схване суетата, както я е почитал малкия навремето Град – Градът на ранния Рим. Или в Атина, където са гласували с керамични плочки. Защото са познавали Човека. Суетника – също.
Никой тогава не е можел да стане популист, защото няма да е популярно. Обичани са били умните, философите, поетите, съдържателните хора. Не властните. Властта не е била далечна – всеки можел да я притежава, стига да докаже достойноство. Днес е обратното.
И пак така – кога чрез себе си, кога чрез другите – популистът изтъква пред ментално замъгления народ липсата на качества, за да изпъчи убедително своята некадърност като достойнство. И масово за него се да гласува: за образа. С раболепие, възторг и омраза, граничещи до невъзможна глупост.
Не, мисля си. Не може да е така! Не гласуват за него. За себе си гласуват. За своята тъждественост и в защита на идентичността си го правят: тази, дето няма нищо общо с държавата, която, каквото и комуто да е. За тях тя все ще е чужда. Нямат воля да намерят друга. И потребност нямат.
© Владимир Георгиев All rights reserved.