За българската интелигенция в странство
Българската интелигенция в странство обича да развява патриотизма си. Вероятно бихте се съгласили с мен? Независимо, че това се прави за „чужденеца“; да не се изложим!
Иначе много рядко се бием по гърдите от умилителни чувства по родолюбие. Знаем кой е Апостола на свободата, дори може да сме чували, че поп Кръстьо не е предал Левски, дори е възможно генерал Вазов да ни се явява прадядо!
Веднъж подгонили рахата обаче, бързо-бързо забравяме думата „отечество“, която полепва, като досадно петно на името ни и срама се вкоренява в интернационалното ни битие, което е наднационално. Нали така? А България? Е, тя просто се превръща в наша втора родина (в най-добрия случай), защото ние забравяме вярата ѝ и кръвта на отците ѝ. А каква хубава дума „отечество“, а!
Отците ни пък нека си радеят за отечеството и да мизерстват в градчета и паланки. Нека се случват някакви неща в нашата татковина, нас какво ни интересува?
Ние градим бъдещето, нашето и на децата ни – тези, които ще градят бъдещето на света! Защото днешното бъдеще на нашите задгранични хлапенца не изглежда никак българско. Ала може ли да виним тия хлапенца? Разбира се, че не! Така е възпитала детето си маминка, която е отхвърлила всичко българско и приела всичко чуждо! Която е забравила собствената си книжнина и говори на децата си, барабар със съпруга ѝ, на английски, френски, немски, и какъвто друг език искате, защото българският не е модерен. Недостоен е!
Защото няма хубави модерни сградки, качествени пътища, елитни и скъпи училища и меки нрави. Защото българинът не е известен с нищичко, освен с хилядолетната история – миналото на някакви варвари; с Православната си вяра, която е крепила и опазила българския народ, а и не само него, от разгром и етническа асимилация (отново какви варвари)! Защото маминка не осъзнава, че нейният род е причината нея (ведно с мъжа ѝ и цялата ѝ челяд) да ги има и да се радват на английския, френския, немския, и който си още искате! Не съзнава, маминка, че нашият народ е народ ограбван, убиван, насилван, клан, подигран, обезсърчен, унизен, отвличан, горян, изнемогващ, но не и компромисен с достойнството и честта си, „варварски“ качества, които ѝ липсват! Защото маминка не осъзнава, че рядко има такива твърди народи в човешката история и че по Божия милост, заради силната вяра и характер на българина, днес все още можем да чуваме камбани, а не минарета и да проявяваме тая толкова обичана от маминка свобода навън, зад граница.
И ето, че хлапенцето, което се появява на бял свят в чужбина, расте и започва да срича на езикът Х, неговият първи език. Учи Х-ката азбука. Научава се да говори с маминка повече на Х, нежели на български. Български научава криво-ляво от дядовците и бабите си, които помагат в отглеждането му, но до младежките си години е забравило всичко и вече не знае бъкел от майчиния си език.
За тези нови българчета България ще е позната само на картата и евентуално и в много редки случаи – с хубавите си курортите си, баницата на баба, минералните си бани и своята забележителна природа, които между впрочем също ще забрави, като неясън сън. По такъв начин маминка ще заличи българската памет и ще приобщи новата памет и след още едно поколение децата ѝ ще са чували само за българските си корени. А дали?
Маминка ще съска със зъби, че трябва хлапенцата да не са превръщат в „черните“ овчици сред връстниците си, за да не страдат и че трябва да се приобщят; ще ти даде още един куп глупави и кои от кои по-изтъркани доводи за уместността на тия доводи…
Защо е всичко това и кое ме подтиква да го пиша? Не може ли навсякъде човекът да е добър, порядъчен; не можем ли да сме над „тия неща“ и да не се караме за някаква си плът и кръв? За някаква си вяра и история, за някакви си ценности и порядки? Има ли земята граници? Не е ли всичко това някаква грандиозна глупост и не може ли просто да се обичаме всемирно? Това твърди световната либерална бълвоч, която ще унищожи човека и ще го превърне в обезличен робот; система, която ще отнеме живеца и уникалността му, неговата свята правда, отстояването на честта му и запазване на културата му, осъзнаването му като същество с достойнство, което има определена цел – като народ, като душа, като цялост. Тая цялост световната общност ще превърне в прах и пепел, ще ѝ се подиграе и отхвърли, като най-долнопробен предразсъдък и отживелица и ще вдигне победоносно наздравица за Новия свят и за Новия човек, от който ще се възползва и който ще опитоми, човек, който няма да има лице, а рамка на главата. Човек, който ще е подвластен на пълно подчинение. Човек, който ще си мисли, че е придобил всичко, а всъщност ще е загубил всичко – индивидуалността си, собствената си свята воля и в същото време – националната си идентичност и единен дух!
Александър Алексиев
© Александър All rights reserved.
