* * *
По сцените ми
много се изплакаха,
а ти бе режисиран
да се смееш.
Часовниците
времето изтракаха.
Сега във мен
е абстинентно пусто
... до зависимост
да спуснеш завесата,
дали ще посмееш?!
Изиграхме си Всичкото,
най-много почетохме
суетата,
изказвайки себе си
в наизустените реплики
(явно ти все още
нищо не знаеш)
А душата ми е саката
от твойто не-присъствие
(сетивност)
Аз спрях да те
гледам с очите си,
още когато играеше.
Остана ми едничкото -
да ти кажа,
че те обичам,
но актрисата във мен
се колебаеше...
(красива съм била,
набръчкана
от нерешителност)
Смехът ти бе декор
за мойто примирение,
а ти се кланяше
пред няма публика,
чиято вечност
остаря от думите ти
и хилядите погледи,
изпразнени от съдържание...
Не се хаби!
Завесата я спуснаха,
далеч преди
последната ми сцена,
след която
недоизречена остана
да блести там
локвата ми "влюбеност"
Режисьорът каза -
"Загуба на време!"
© Мирослава Грозданова All rights reserved.
