Събирам сълзите си и те
извайвам като млад скулптор.
Непорочна към омразата,
даваща живот на всичко.
И започвам да те виждам,
в сгради, хора във въздуха.
Нима е възможно
да си ми по-нужна от въздуха?
Казват,че хората умират без него.
Но не само без него…
Мисля, че умирам всяка секунда,
прекарана без твоето съвършенство.
© Димитър Атанасов All rights reserved.