1959- та
Аз помня стария локомотив.
Издигащ облаците пара.
Опушен, мазен, но красив.
Спираше на старата ни гара.
От влака слизаха мъже, жени.
Стиснали в ръце торбички мазни.
И рамене приведени. Какво ли им тежи?
А погледите уморени, празни...
Посрещахме там, нащия баща.
И майка ни със него. Бяха млади.
Рано тръгваха на сутринта.
Изливаха бетон. Строяха сгради.
Хващаха ни нежно за ръце.
Заедно си тръгвахме за в къщи.
Бях палав. Пакостлив. Дете.
Страхувах се, когато татко се намръщи.
А той угрижен, палеше цигара.
Така го правеше и вчера.
Приседнал там, на пейката ни стара.
А майка ми приготвяше вечеря.
Картофи, леща или боб...
А вкусно готвеше, признавам.
Подканваше на масата и Бог.
Подсмихвахме се скрито. Съжалявам!
След туй си лягаха да спят.
Похъркваше баща ми често.
Цигари и циментов прах,
увреждаха гърдите му, зловещо.
Винаги заспивахме след тях.
Говорехме си все. Неща неказани.
Простен ни беше всеки грях.
Белите детски- ненаказани.
Сутрин ставаха във три.
Горещо пиеха кафето, ръжено.
За друго не оставаха пари.
Филийки със яйца. И аромат на пържено.
Изсвирваше локомотивът стар.
И спираше на старата ни гара.
А после пак цимент и тухли, вар...
До вечерта. Строяха нова сграда.
© Ник Желев All rights reserved.
