Миг, безвремие, отминали моменти,
Желания, мираж, неоправдани надежди...
Мечтите ми сякаш- измислици,
Нахлуват, грабят, обезсмислят дните ми.
Намерих смисъл в едно цветче,
Видях го, пред очите ми разцъфна,
Но жизнения сок му дало младостта
се свърши... боже, как болеше, щом издъхна!
Намерила в красотата смисъл да живея,
Пак тази мисъл ме споходи- нищета.
Видях красотата, а след нея въпроси -
Защо ми е? Щом някой си я взима след това.
Видях надежда в пожълтяла книга,
Колко мъдрост бе излята върху лист хартия.
Това е моят свят, в него започвам от днес да живея,
Лишена от жизненост, няма кой, какво да ù отнема.
Отново се връщам, отново в началото
Открадна живота ми клечка кибрит.
Как ли желаех, надявах се искрено
Мъдростта да пребъде сред пушек и дим.
Книга на прах, а с нея умря мъдростта
И моята вяра, някъде с огъня - там
Развилня се, после разкъса, отмина,
Оставил ми спомен, а той разпилян.
Кого ли излъгах? Пак неживяното,
В заблуди съзрях, в заблуди погубих,
Това ли е пътят, това ли е смисълът
И защо да го търся, щом той не ми служи.
Но това, казват... било е призвание,
Намериш ли го, едва тогава щастлив
Ще заспиш под студена земя, но ще живееш,
Оставил след себе си смисъла жив.
И ето, отново в мен е надеждата,
А с нея любов ме нарече да вярвам.
Значи тук е началото и тук е магията,
Оттук ще започна основи да слагам.
А той е прекрасен, напомнящ зората,
Поставил начало на светлия ден.
Красота и мъдрост в плът е излята,
Изваян в детайли, той чакаше мен.
Как да опиша душата на мъж,
Нима с молив се рисува красивото,
Чистото, необятното, скрито, но пръскащо
Магия, копнеж, родени от нищото.
С колко любов замести упадъка,
Изгради ми отново уютния дом.
Той ме изправи и навярно е истина,
Че в сърцето му - мъжкото, лежеше герой.
© Снежанка Минчева All rights reserved.