*****
Като в танц от премала
се отпусна живота и
поседна в едно сепаре.
Булевардът бе мрачен, но
настръхнал от хора,
полетяха чадъри навред.
Там на масичка мокра,
той запали цигара и
написа с дима си сонет.
После бавно издуха
всяка буква с дъха си
и поръча си чаша с кафе.
В пантомима тълпата,
тя се спусна край него
всеки своята роля заел, –
ето токчета бягат,
като чукове удрят,
по сърцето на едро момче.
Две китари се стрелкат,
те на гръб ще заплачат,
ако леко допрат шута Сам,
но не плачат горките,
а градът е сираче
той люлее се в облак от срам.
Там се скрил под бомбето,
път, билет не намерил,
до жената на своя живот.
Мъж живее на триста
мили от себе си,
но ще стигне и с
градски транспорт.
Побеляла от удари,
дотърча по презумпция,
в кафеното една стара жена.
А ръцете ѝ гипсови,
тънки, дялани скулптури,
струполиха на маса – сълза.
- Ето плащам животе, за последно си плащам, само нека да седна до теб. За да видя с очите ти как се смея момичешки, как целувам пак свойто дете.
Той живота се стресна,
но в жената се вледа,
а очите му пълни със сняг,
потрепера ръката му
още миг и ще стреля ли,
после скочи и хукна във бяг.
А градът се разтече олюлян през сълзите,
от очите на стара жена.
До тротоара нанизани в кехлибари такситата,
край театър на сенки в стена.
© Силвия Илиева All rights reserved.
