******
... и бос вървях
по ивицата мокра
на пясъка оставена
от хиляди докосвания
на облаците кадифето бяло
като пашкул копринен
обличаше море и суша
в опалов полумрак
навих крачоли
и прецапах смело
"реката на забравата"
целуваща голямата вода
а ТЯ седеше там
отвъд условности
на дрехи и признания
в любов несподелена:
антична статуя
от тъмен шоколад
душата на делфин
екстазна метафизика
говореше внимателно-небрежно
на маската и сянката
на гларус-единак
оказали се тук случайно:
добре облеченото тяло
на мъж-самец
си търсеше "храна"
останала след отлива
дали видяха странника
с обувки във ръка
безцелно скитащ
край морето на живота?
насила продължих
по пътя си за никъде
през дюните
погалени от вятъра...
........................................................................
... и бос вървях отново
по ивицата мокра
на пясъка оставена
от хиляди докосвания
назад се връщах
(към невинността?)
по пътя си
познат до болка
а ТЯ не седеше там:
на морските вълни
сметаната разбита
люлееше я нежно
като череша зряла
в чаша със шампанско...
© Енчо All rights reserved.
хубав стих!!
