Ще завали
Земята ще изгнива.
Тревите ще
израстват,
А ние ще мълчим.
Ще плачем.
И тихо ще посрещаме
деня, нощта
и повторението
да сме живи...
Баналната агресия ще извисява
ръста си
и ще отразява
илюзията ни че като мълчим,
сме живи...
Земята ще изгнива под нозете ни,
а ние ще се раждаме - дъждовни капки...
Ще плачем. И наистина ще мънка
страданието ни
че не умеем да страдаме.
И Бог тогава ще ни вземе
във дланта си,
ще ни измисли маски хубави,
които да ни пазят
от живеене.
Вселената ще ни презира
като паразитиращи
и ще бръкне в джоба си
от съжаление
и от желание все още да гъделичкаме
недрата й...
Ще завали.
И ще бъде твърде тихо.
Прозорците ще ни напомнят
ремонтиране,
машините ще ни повеждат
към следващите залъци...
И мокри, до костите на празнотите си,
ще бъдем тъжни!
Добра ще бъде имитацията ни
на чудовища-машини,
които страдат.
И Космосът тогаз не ще изгуби
възможността си да ни гледа
от километрите,
да се блазни че сме тъй мънички,
че го посрещаме със възхищение...
А в нашите души ще бъде тихо.
И тези, от нас, които видят имитацията,
и презрат страданието,
ще видят и дъжда.
Със тялото му ще се измерят
и ще нарушат тишината.
Ще пръснат маската!
Но ще получат хиляди ритници
от удара с подаръка господен...
Вселената ще им се смее,
ала тихо,
пак тихо,
ще завали в душата й
и ще им се възхищава.
Всичко ще се случва тихо.
Все тъй тихо.
Тихо.