411
Приятелю, разказвай на морето!
Историята ни да се разплаче в него.
Хвърляй камъни по поредния залез
и ако щеш - с дрехи във водата влез.
Викай по бесните вълни като луд,
рани със зверския си дъх тоя студ!
Зарови умрялата надежда в пясъка,
той самият - умирала милион пъти скала.
Нека мислите се оплетат в звездния хаос,
също като теб - красив, объркан, тъмнокос.
Дано по дългия самотен път на връщане
да не усещаш вече онова болно докосване
на бодлив таралеж, който в спомени броди,
след края, по невидими другиго небосводи...
© Таня Атанасова All rights reserved.
