*****
Ще се обърна и ще тръгна. Пътя знам.
Дори, ще се потупвам вместо браво.
Да ми олекне малко. После... все натам.
Където светлината има право.
И някак си светът ще стане по-голям,
ще стопли лъч ръцете ми сковани.
Те дълго чакаха, уви да бъдеш там,
те дълго тръпнеха за твойте длани.
Потупвам се. Аз пак... забравих все натам.
Черешите цъфтят, а всъщност зима.
Не съм весталка, нито пазя огнен храм,
но мога да се закопавам жива.
И зная как да оцелявам все на кръст,
макар че безразсъдно ми се струва,
при все че всички сме направени от пръст
леглото ни в пръстта да се купува.
Потупвам се и хей, блести света навред!
Небето днес – отливка от олово,
а хората изплуват от мъглата – плет.
И аз изплувам... цялата отново.
Навярно ей сега ще плисне силен дъжд,
ще вярвам че от радост ме разплаква.
Дори за миг ще си представя, че е мъж
и може би ще пламна като факла.
© Силвия Илиева All rights reserved.
