* * *
Вятъра разнасяше частици луна...
Тя нямаше нищо напротив.
На свой ред разлистваше акорд тишина
сякаш да бяха гръмовни салюти.
Леко потрепна във мрака нощта,
тя на свой ред разпръсна мълчание.
Пропита със обич, пропита с тъга
и с леко загадъчно очарование.
Въздишки отмерваха секундите в такт
и мереха душевност триизмерна.
И точно между тях създадохме пакт,
на който никой от нас да е верен.
Потрепна сърцето тъй както нощта...
Ти беше толкова далече, стоейки до мен.
И в твоите мисли, и в мойта душа
нямаше слънце, ни смях... нито ден.
Разкъсаха се облаците с протяжен гръм
и плисна дъжд, охлаждащ мечтите.
Частиците луна се стелеха като в сън.
И повей захвана, оплете душите.
Мирише на мокро, на ново, на дъжд.
Тишина и мълчание властват навред.
Акордите скитат във тон един и същ
и всичко започва със думата „след“.
© Михаела Михайлова All rights reserved.
