* * *
Стиховете отдавна са ми чужди!
Римата стои, посланието се губи.
Думите ги чувствам тежки, скучни,
висящи само за ударените срички.
И лист не палят тия сажди,
останки, от огньовете предишни.
Щастието го няма, сегашното е радост,
но и двете са ми станали излишни.
Струпани в оскъдица, на закъсалата младост,
очаквани, като процеси биологични.
Битието ми се носи със забрадка,
денят, прискърцва в монотонен ритъм.
Душата не я и питам, спрях да ѝ угаждам,
подчиних я на коварен алгоритъм.
Но откъсна чарк от тежкото безвремие,
една светулка и ми каза без дори да питам:
„Едвам премигвам, но как пък топля!
И започвам отсега слънца да вливам.
Ти ли си шивача, на ефирната ми рокля,
която със усмивката си да бродирам?
И често ще я сваляш, а безвремието,
го обръщаме във сладострастен ритъм.
Ще бъда слабата, отдала ти доверието,
да ме пазиш оттук да не отлитам.“
© Валентин Хаджиев All rights reserved.
