* * *
Залез… Свечерява се бавно.
Гаснат последните слънчеви лъчи на хоризонта -
сякаш плачат и се сбогуват със земята…
Тежки облаци бързо ги покриват.
Мрак… тишина…
Само някъде далеч отеква глас на човек, който плаче…
Сигурно е тъжен, като луната – голяма и червена,
но… тъжна понякога.
Тя докосна с поглед земята, и като че ли я целуна,
като първа приятелка…
А, ти, Човече? За да плачеш, сигурно си много наранен!?
Недей! Сълзите си за друг път остави…
Вземи назаем малко щедрост и утеха от луната.
И себе си бъди!
Защото трябва да се съхраним все някак…
И да продължим по пътя си нататък.
© Нели All rights reserved.
