А исках само да те видя
Луната излиза
на
улица.
Издига се горе.
И още.
Луната е
тъмна
бездомница.
Луната се влива
и в теб...
Дали ще мога
тази нощ,
за тебе, Някоя,
да се помоля...
Дали ще мога с
всяко светло
по улиците,
със поетите
брадясали,
и с помощта на
белите
бездомници,
за малко
с теб да
поговоря...
Или във делниците
мръзнеща,
душата ти,
от страх, че...
може би...
ще се събуди и
нежното й
отчаяние
със страшен
вик
ще ни
напсува!
Няма да излезе?!
Може би!
Да,
може би
отНовоТя...
От нещо ново
ще се стресне...
Може би...
Това не пречи
под прозореца,
пияните гърла
да
пеят,
отпивайки от всяка
нота...
Отпивайки от всяка
глътка,
пияните отчаяно
да молят...
Това не пречи...
Но съседите!
- Ей, копелета, не свирете!
- Но ние искаме
свят с хора!
И всяка наша,
нощна нота
говори за любов,
за свят...
Свят нов,
какъвто...
не познавате...
- Ей, копелета, спрете!
- Не спирайте! – Не,
продължете!
Животът иска!
А съседите
отново,
викат!
И говорят:
- Ей, момчета!
Момчета, спрете!
Спрете,
спрете!
Спрете...
И спират.
Музика в калъфи.
Лица,
полазени
от ден.
Лицата,
вглеждащи се в мен,
говорещи:
- Ей, хора...
ден е,
и май е време
да си...
ходим.
И тръгват си...
Мълчащи музиканти.
Есен...
Всички
крушки
светват!
И хора се
обличат,
къпят,
и слагат
си парфюм за...
Днес...
А
бързите
часовници
отмерват,
време...
Да,
дълго
с изтрезнелите
поети
те чакахме
за малко да...
излeзеш,
за да ти кажем,
че
снощи...
Луната бе
на улицата -
влюбена...
А ти...
спеше...
Съседите...
Излизат.
Ежедневно.
Те
палят си
колите
и
потеглят,
а другите
отиват
към
тролея
/по-зъл от
нощната
линейка/.
И искам да извикам:
“Хора, спрете!”
Но не излизаш...
А искам вече
само
да те
видя!
И слънцето
убива
всеки изгрев!
Но слънцето
е есенно
и
бледо...
И Слънцето,
забравило
поетите,
полека
влива се
и в теб...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
