А после...
Денят ми бе забързан и през пръсти
претупа всичко. И не му е жал.
Поляга здрачът тихо, слага кръст и
запалва клада. Стихове горял.
Дали защото идва нощ и в мрака
изгубен скита нежният рефрен?
И знаем си, че никой не ни чака,
ни в дом, ни в песен... Повърви до мен,
до там, където денем съм онази,
която пише не един куплет,
а нощем през долища и оврази,
лети към теб. Не мигва докъм пет...
А после... после... пак не спи, но тиха,
люлее на дланта си златен сън,
та той да ѝ нашепне два-три стиха,
да ти ги прати с вятъра отвън...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
