А сутрин до възглавето ми свети
Безмълвно поседя и без да каже
защо тъга в сърцето ѝ горѝ,
разсърди се по повод маловажен
нощта и си отиде призори.
Такава си е – горда, саможива,
на мен прилича. Кротката луна
покорно от очите ми се скрива,
денят нехайно свива рамена.
Той бърза. А очите му – невинни,
ни сянка в тях от нощната тъма.
В сърцето крие хиляди причини
нощта да бъде тъжна и сама.
В съня си нощна птица ли изписка,
или сънят ми тихо изскимтя?
Та денем от тревата съм по-ниска,
а нощем пак съм себе си. Летя.
Издигам се към другите планети,
самата аз сияя в порив тих...
А сутрин до възглавето ми свети
със съ̀лзи от нощта написан стих.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
