А ти, Джо, ти не можеш да обичаш...
Почистих дрешника.
Навътре изкривих
онази именност
от коледните картички
с послеписи - „липсваш"...
Запълних ги със зима
и тежест неуспешности.
Статично близки съм
в подмяна на ключалки.
И сянката си закачих
отпред, пред черните
бездумия на честности,
които никой, никога не иска.
А случват се
от следователността
на общи кратности.
И никак не са малки
скобите,
след имената.
А всичко си остана някак кратко.
Подострих ножицата.
Подстригах миглите.
На куклите.
(Забравих Хората на „думите")
Сега безумни са.
Порцеланови.
Огледално пречупващи
понятното
за граници във празното.
Приличат ми
на Ничиите,
прехапали очите си
в едно „обичам те".
И вързах на косата си
онази стара вратовръзка...
Все още гънките личат.
И улейно
под мокрите ми пръсти -
сливат.
Където дядо я разхлабваше.
Душеше, думите райето.
Тежеше му, че старостта
така понякога прилича си.
Така Прилича... Трябва.
Лозите плачат,
раждайки отново. Есен.
Преди.
И кисело е гроздето
след керосиновия,
пушечен септември...
Дали?!
Дори и нафталинова луната
във хрипове прерязва
решетките в прозореца.
А всъщност няма граници.
Безпътност.
Прозорец.
Пространство.
Хоризонти.
Безрешетъчно
притъпено е времето.
Диагнозата е
на уискито не му върви „аминът".
А ти стоиш до крушата.
Дълбаеш минало.
Йероглифно ни копираш.
А погледът ми дерайлира
в насеченост от факти.
Аз нямам мигли... И съм чуплива.
А ти, Джо,
ти не можеш да пишеш.
Послепис.
Впивам се.
В слънчевите гатанки с дишане.
След стъпките и по лехите -
впивам се.
Тя рядко се усмихва.
Пролетта ми.
Не ми е свикнала.
По пейката да няма листи.
По пейките да преобличам
самотата с вярност като куче.
Зная, дядо, кокиче съм.
Кокичета
ги късат малки,
в бяло
и нещо старо за обичане.
А ти, Джо, ти не можеш да обичаш...
© Киара All rights reserved.
