А вятърът рови в капчука с ръка...
Мъглата се спуска и пъпли в нощта.
Вятър в капчука провира ръка.
Маска луната тържествена слага.
До пръсване горда е - и ритуална.
Звездите хихикат зловещо и чакат
да тръгне по лунна пътека душата.
Да пусне ръката на вятъра скитник.
Да звънне, да стихне и после да литне.
Да тръгне мълвата с мъглата веднага,
със първата капка, накапала прага.
С последните сълзи на късния дъжд.
Ръждива, студена, внезапна и тъжна.
Като молитва в храма на изгубените.
Като надежда, с въглен нарисувана.
Като болката на откъснато цвете.
И като вик от устни слепнати...
Звездите примигват и тръпнат, и чакат,
а вятърът рови в капчука с ръка.
И търси сълзата - онази последната,
в която душата седи непотребна...
© Дочка Василева All rights reserved.
