Абокат
АБОКАТ
Тази тишина е малко страшна.
Бялото ме плаши до полуда.
В болничната стая до перваза
нощем кацат грозни пеперуди.
В уличните лампиони блика
жълта светлина и ги пленява.
Как не смее никой да извика,
нито да ме навести тъдява.
Всички шепнешком се поздравяват
– Днеска по-добре ли е, защо ли?
Две мухи измерват в полет бавен
тръшнатите захабени щори.
Таблата с горчивото ми хапче
малко студ придава на пейзажа.
Борим се – когато ни се плаче.
Колко ми се плаче – да не кажа.
Дълго бягах, трябва да почина,
вече съм простила тегобата.
Всекиму – че нейде е заминал.
Боже, как обичам тишината!
© Валентина Йотова All rights reserved.
