Адажио...
>>>
Когато непробудно стеле вятър
избрулени от залеза въздишки
когато няма път нататък
и сенките не значат нищо
когато сляпа тишината
накъсва всеки спомен на парчета
а после ниже бавно стъпки
загубили следите си в небето
и вяло утрото наднича
през процепа на уморени клони
и в бръчките рисува шепот
и сънища по прага рони…
а в своето безмълвно случване
когато в устните се ражда порив
… очите ми отново се усмихват…
и в онзи там – безмълвен поглед
рисуват слънчеви пътеки
по урвите разлистват лято
когато непробудно стене вятър
по дланите притихнал плахо…
Накара ме да се усмихна, въпреки привкуса на тъга...
