Там, скрита между етажите, 

на страхове помъдрели до колебание,

или в многоточието на важното, 

в скоби с навици и желания, 

свита нейде в ъгъла на обидата, 

недокосвана от ръце и устни, 

тръпне в бляновете на всички мигове, 

да раздава блажени чувства... 

Тя е трупала толкова обещания, 

за летежи сред бели облаци, 

че с крилатото им старание, 

би препълнила небето с любовници... 

Ала зрящите сляпо гледат, 

и живеят на равно място. 

Не изкачват стълбището на времето, 

и в душите им все е тясно... 

Тя е тъжна, сама и тревожна, 

но я има, макар и отричана, 

от сами на себе си - невъзможните, 

дето някак много им се обича... 

И ако човек е напълно честен, 

(егоистично рядко е в тоз' живот) 

в огледалото няма лъжи да блеснат, 

а ще светят очи с любов... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

15.02.2024