Ако много дълго чакаш...
С прашинки от покълващото утро –
като трохи по утринна трапеза –
стремглаво над площада се разпука
изгревът и във домовете влезе.
Хилядоръката му благодатност
разля по ръбове и по ревери
валма светлинни и невероятни
многоцветни слънчеви драперии.
Тогава осъзнах, че съм без сянка,
когато ме подминаха врабците.
Жужеше като сънен кошер здрачът
и в лабиринта му не срещнах никого.
Небесното знамение отлитна,
не зная някой и дали го чете.
Градът се бе обърнал на пустиня,
в която се препъваха нозете ми.
И пеперуда мина през дланта ми,
без да я подплаши мойто дишане.
Сред съсъка на толкова измами
обратното на вяра е излишност.
От стискане оставаме без палци –
все някъде дъхът ни ще прекъсне –
начупим ли надеждата на залци.
... Понякога палачът спи до късно.
© Валентина Йотова All rights reserved.
**
