Ако не знаеш за какво живееш..
В забързания ритъм на деня
от себе си по малко губим,
пропускаме да задържим мига
и уморени от съня се будим.
Нали природата с очи ни е дарила -
защо не виждаме красивите неща?
Там някъде от страх се свила
ранената ни страдаща душа.
Сами измисляме житейските закони
табута,предразсъдъци, вина,
прекланяме се пред свещените икони,
а след това потъваме в лъжа.
На всеки ъгъл срещаме капани,
за свои грешки някой друг виним,
приятел от приятел "ближе" рани,
преглъщаме обиди и мълчим.
Животът наш изцапахме със кал,
Земята вече стене отмаляла,
богатствата, които Бог е дал,
ръка човешка безразсъдно пропиляла.
Ако не знаеш за какво живееш
и не раздаваш щедро любовта,
ако добро със шепи не пилееш
и не усещаш пулса на света,
ще бъдеш непробудила се пролет,
мечтаеща за цъфнали поля,
ранена птица, чакаща за полет,
отчаяно заровена в пръста.
Можеш ли да залепиш луната,
счупена от слънцето на две?
Можеш ли да стоплиш и душата,
зъзнеща от чужди грехове?
© Доника Стоянова All rights reserved.
