Акорд за ниска облачност и бели стихове
Събудих се с пелинов дъх зад зъбите,
прехапали езика…
Застинал във феодална вярност
към надеждата за идващото утре.
Разпокъсан от летежа на неуютни мисли -
Изгрева се правеше на клоун
пред неуверените пориви на бриза -
единствено и само да не обещае бъдеще…
Но кой ли се надява -
макар да вярва в споделеното?!...
Една рапсодия се виеше към небосвода –
като дим от огъня на схлупена къщурка -
и влюбено протягаше очи към Хоризонта…
А на него – Хоризонта – му е равно и безсмислено…
Той не лекува рани от щастливи трепети,
нито пък носи дълго – бленувани желания…
Не завиждам никак на безчувствените линии.
Те не познават аромата на роза, здравец и пелин…
За тях светът е пепел и графит.
А бурите в небесната палитра -
са сенки от неслучили се истини…
Размислих се…
Размислих се за невъзможното
и спрях - на стъпка
от падането в плен на мрака…
Но…
Мракът да почака!
Аз още виждам цветове
и ми горчи от купища мълчания.
Приятел ми е Изгрева,
въпреки непостоянството на недолюбените му изяви.
Приемам го като събрат във „Залива на нищото”
и бяло, синьо-бяло му завиждам…
Далече е…
Далече е вълната още,
която ще събори Фара…
А Фара…
Фара е обречен да е сам,
но самотата му тежи… понякога…
© Красимир Чернев All rights reserved.
