Амбиция да станеш небосвод
Жена съм. Не защото нося грим.
И не заради роклята лилава.
Аз просто не познавам друг режим –
живея да се грижа и прощавам.
Жена съм. Дъщеря, любима... Враг –
за онзи, хвърлил сянка над дома ми.
А съ̀лзите превръщам в топъл сняг,
да пази всяко стръкче мир в ума ми.
Жена съм. И шинел да облека,
отдолу пак любов ще се подава.
Навярно съм с различно ДНК –
във мен бушува порив да създавам.
Жена съм. Всеки блуден ми е син.
И в роза претворявам всяка рана.
С цената на греха си непростим
откъснах онзи плод да те нахраня.
Жена, помнѝ, не можеш да сломиш
с куршуми и лъжи, със страх и злоба.
В душата си и теб ще подслони,
до онзи ден, във който станеш обич.
Във всяко зрънце жито виждам хляб.
Във всеки повей – пролет подранила.
О, женският ми ангел не е слаб!
Напротив. Той е мойта суперсила.
А всъщност не признавам рай и ад.
На майка си се метнах – вироглава.
Дори да ме погуби този свят,
аз пак ще се родя. Да го спасявам...
И ето, ще попита някой пак:
"Не се ли умори да бъдеш огън?"
Разбираш ли, не мога да съм мрак.
И студ да съм, и смърт да съм не мога.
Жена – това е дума за Живот,
Емпатия и сгряваща Надежда.
Амбиция да станеш небосвод,
под който всеки хаос да подреждаш.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
