Амброзия
Бе тиха нощ и опалени звезди трептяха,
в грамадния океан на нощното небе,
където Зевс и Хера над Земята бдяха,
а Хелиос препущаше със своите коне.
Но бледа сянка сега бе той оставил
в пясъчната шир на тихия лиман,
където с тебе двама, от морето пазени,
се бяхме сгушили във залива, от светлина облян.
И слушахме легендите разказвани
от окена и неговите дъщери.
Нашепваха ни за русалките прераждани
във пяната на морските вълни.
И в епоса на вечерта красиво тъмна,
под алената светлина на въглен от рубин,
във нашите ръце, по детски вплели, лумна
искрица нежна на кристален пламък светлосин.
Искрица нежна, пробудена от красотата,
искрица светла, на огнен пламък дъщеря,
родила се във златните коси на Андромаха,
събрала пламенния дух на Марс в нощта.
Пробужда пламъка и от огъня се ражда
на запалената клада във живота нов.
И преражда, пречиствайки душата,
и въвежда те през портите на вечната любов.
А обичта като жарава тя не ще угасва,
в сърцето и душата вечно тлей.
За да се събуди, когато озари зората,
от целувката, която по младежки устни грей.
Искрицата, тя всичко живо пали,
от светлината, до човешкия копнеж.
И нежно във свойте седем цветове събрали,
дъгата ражда се след тих валеж.
Валежа на твоята прегръдка,
вплела твойте капки в мойте къдрави коси.
И пороя вляла на първата целувка,
в искрата малка от нашите души.
И сърцето, то бие учестено,
в ритъма на твойта топлина.
И времето е някак приглушено,
за нас природата безкрайно спря.
Във своята картина занемяла,
във цветния колаж на пролетта,
отрази се светлината отлетяла,
в по румената буза крехката сълза.
Зори зората и колко е красиво
и пали в червена светлина деня.
И ти до мен си на брега отново -
момичето със кестенявата коса.
И пак искрици нежни са се преродили,
в опиянените от сутрешния бриз лица.
И капчици роса по земята отразили,
прегърналите се в едно сърца.
Сега е ден и боговете си почиват,
изморени от безкраен лунен лов.
Щастливи, че от всяка нощ събират
от амброзията на младежката любов.
© Христо Стоянов All rights reserved.
)
