Апартейд

                         "Благодарим за правото да умрем нелепо..."
Там, на площада огромен,

който нявга възпяваха

и кърваво знаме развяваха

четници горди, народни!
Там, на площада огромен,

гдето героите не спираха

да се бият и умираха,

да се спаси родния корен!

Там, на площада огромен
сега властва гробна тишина

и сякаш с някаква горчивина

подрънкват нейде окови...
Изстрадали, болни,
предадени, морни,
те неми започват да пъплят
по площада огромен, окъпан

от хиляди, хиляди сълзи,
и всеки пълзи

по стълбицата на живота,
да си запази имота
за своите съдбини...
И ха да успее човекът

след дългия път да намери утеха,

тогава Дяволът проклет,

обичащ да е най-отпред,

поглежда го с очи лукави

и с присмех зъл

блъска го към нищетата

и така всички:
"Всички! Един по един до един!
В Ада ще тънат, амин!"

Рече и прибра се в палата си скъп

и с парици във всеки път

Той виното си пие,

но не можа да скрие

тревогата си, щом чу

песента на будните и младите,

водени от своята свята звезда:
"Борете се за своите права!

О, изстрадали, помислете,

Апартейда свалете!"

А в другия край на площада

съдбовен вик в миг загърмя:
"Не искаме вече това!

Ние искаме проста свобода!"

И пееха ангели морни,

човешкия дух те възпяваха

и кърваво знаме развяваха,

както някога на площада огромен,

гдето героите не спираха

да се бият и умираха

да се спаси родния корен!

А Апартейдът вътре страдаше,

както страдаше нявга

Народът!

Уши, кървящи от болка,

очи, изпълнени със страх,

че Той извършил е грях

и със всяка обиколка

часовникът отмерваше

минутите до неговия крах...
А Народът не спираше да пее,

празнуваше, че пак живее!