Апокалипсис – просто трябва да изчакаш
– Хей, Господ е зарязал този свят.
Не искаш ли да си го вземем вкъщи? –
попита онзи белият, крилат.
А другият, с рогата, се намръщи:
– Защо са ми притрябвали съдби
човешки. Да съсипят канапето?
И без това отдавна ме сърби
на мястото, където бе сърцето...
– Навярно и на тебе ти расте
(О, Господи!) такъв сърдечен мускул!
"С какъвто" , казват там, "се събереш..."
– Млъкни. Не е ли време за закуска?
– Почакай, де... Така ли ще стоим?
Ще гледаме как долу се избиват?
"Любимци" Той им казваше. "Любѝм"
звучи ми като думичка красива...
– Не става, алергичен съм! Не ща.
Ще взема някой път да ги настъпя.
У нас е пълно с толкова неща.
Наистина ли смяташ да ги къпеш?
– Но толкова са сладки! И без дом.
Забрави ли, че Бог ги е изпъдил...
– От Райската градина крали с взлом.
Но щели за клеветник да го съдят.
И толкова са шумни, че не знам...
Крещят и пеят. Плачат, псуват, стрелят!
– Да, чувал съм. И малко ме е срам.
Но тук ще имат покрив и постеля,
храна, чудесен пример... И любов.
Дресирал съм и други Божи твари! –
да, ангелът изглежда бе готов
една Земя на гръб да натовари.
Там, точно между плешките отзад,
където му започваха перата.
Но другият, нацупен и рогат,
с опашка махна и заби Земята
в космическата футболна врата.
– Видя ли? Аз печеля. Без любимци!
А белият го плесна през врата:
– Така ще причиниш Апокалипсис!
И без това са тръгнали натам...
– Така, де. Просто трябва да изчакаш.
Във Ада всеки Земен идва сам,
щом в онзи мускул пусне корен мракът.
Не им е нужен даже Антихрист.
Ни Конници, възседнали мотори...
А ангелът, безгрешен, бял и чист,
въздъхна... И отказа да се бори.
/вдъхновено от "Добри поличби"
на сър Тери Пратчет и Нийл Геймън/
© Пепа Петрунова All rights reserved.
се радвам, че провокирам отговори в рима, а и вариации как би звучало по-добре 
