Развей, развей туй знаме !

Запей, запей последна песен!

Мигът настъпи, за вас ний ще мрем !

С перото с кръв нашия завет възпей,

че звънът камбанен разтрепери Портата.

Годината настъпи: „Туркия ке падне”.

Гори народът, летят конете,

планината дивен зов надига,

българи въстават - разбете.

Но чума черна спуска лапа

над земята на Аспаруховите синове,

полумесец-ятаган обля ги в кръв.

Плач нечут полепна по стените

на църква - там, в Батак и телата

на децата там ще гният веч.

Умряха те, за да отворят на

„великите” очите - да видят,

че плаче българската майка.

И пламъкът от техните сърца

запали огъня на новата България!