Арки!
Излязох с кучето си на разходка.
Със Арки – най-верния добър приятел.
В ръцете си премятах тенис топка,
подмятах я в снега и сред тревата.
Денят бе хубав, а поляната чудесна,
снегът не пречеше на нашия купон.
В главата ми звучаха бодри песни –
съзвучия със рими, тон след тон.
Но някак странно, Арки спря да тича,
да гони топката и счупената клонка,
опашката си завъртя с едно момиче,
подуши с нос и нейната болонка.
Той се прехласна, бързо ме напусна,
избяга ми с престижната награда.
Мъглата над поляната се спусна,
а душата ми болна започна да страда.
Момичето бе хубаво и много мило,
усмихваше се някак непреклонно.
Над мен снегът се сипеше унило
и трупаше тъгата монотонно.
Не вярвах Арки с друг да се затича,
болеше ме от раната отзад в гърба.
Той знаеше, че силно го обичам,
и като куче верен съм във любовта.
Но се замислих... че макар и куче,
той също страда, има рани от борба.
Той остарява има нужда да обича,
дори болонките сред белите поля.
Огледах се, и някак изведнъж в снега,
поисках с него аз да мога да потичам.
Да върна времето назад към младостта,
и да поседна малко с милото момиче.
И тъкмо да му кажа нещо мило,
видях, че Арки по болонката не тича.
Дойде при нас и заръмжа без милост,
не разрешаваше на никой да ме пипа.
© Yuri Yovev All rights reserved.
