Аутопсия на сърцето...
Къде съм!?
...................
Подземна морга!?
С отворени уста, побелял... викам.
Изцъклени очи... марш на гарга,
оплаква своя гарван... скитащ.
Скрий ме от задушните терзания
на „колегите" от другите камери.
Пищят животни - удари – терзания...
и техните маси са каменни.
О, тези светофари,
как избодоха очите ми.
Редуват цветовете!?
Режат тялото ми с триони,
забиват пирони.
Наглост...
пресичат на червено,
глухи са!
Нека спрат...
Ах, тези смъртно бели маски...
А ръкавиците им за какво са!
Но аз съм ЖИВ, виж ги, шепа „мравки”...
арогантно събличат студената ми кожа.
Гръдният кош на две разполовиха.
Играят си с червата ми, сплитат си плитка.
В ръцете им... геройски се раздвижиха... ха ха
Как са се оплели, горките ми, на топка.
А сърцето???
Кажи им да оставят сърцето!
Кажи им да не го докосват.
Защо го правят, аз съм жив, ето
пипни, докосни ме...
(труп на пода проснат).
Странно, ти нямаш ръце.
Какво е това – перушина!
Колко си мека, лесна... блуднице.
Като от опушена, жива картина.
Точно ти ли... дойде за мен?
Извадиха го...
Още бие...
Виж....
Време ли е?
Почакай...
Недей...
Аз съм ЖИВ, а ти???
Закъсняла си.
© Николина Милева All rights reserved.
малко останахме философските натури 