Тъгата
ме пронизва, и поглъща,
и размива.
Тъгата –
като жива плесен
ме убива.
Обгръща гърлото ми,
впита в него.
Преглъщам –
суха пръст,
или горяща пепел?
Тъгата –
като жива плът
пулсира.
Тупти, набъбва,
не умира.
И път да се излее
не намира.
Тъгата
ми извира и попива –
на извор станах,
но прогизнах.
Защото ручеи
от мен не тръгват –
аз давя,
не поливам.
© Габриела Цанева All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
