Безупречна да съм, ми се иска.... но как?
Поглеждам напред и виждам сипкав мрак.
За светлината да се уловя, се моля.... знак,
но трудно виждам оназ пътека, погазена от яд.
Замислям се и пулсът ми замира. Учудено снове
в гърдите ми трепкащо сърце. И ще мре... но, не!
През спомените се провира и пътеката кове,
отново и отново, и пак няма накъде...
С усета разбирам, че не е добре... Напреде
всичко в мрежи стеле се. Не намирам се...
Изгубвам се в утихнало приличие. А бряг?
Време трябва и посока точна. И ясен знак.
С лъч на добрина, спомените си прегръщам пак
и прошка правя за изгубеното си величие.
Но някак трябва да се примиря с това приличие
и с онова объркано от лутане мило момиче,
което досущ на мене прилича. Аз ли бях?
Може би остарях в един по-друг свят.

Автор: Албена Латинова /Asteri/