Аз не съм – луната кихна!
Хърка някъде в Балкана
Слънчо с Меца поспалана,
а виелици игриви
сплитат вятърните гриви.
Студ издиша севернякът,
впрегнати шейните чакат
да изпри́да бели хурки
и нагизди сто къщурки.
Мичка – катеричка щура,
глъчка вдига и тупурка –
с пет снежинки си играе,
за фуриите нехае.
А кахъ́рен Бавнобежков
стъпва ситно, дума тежко:
„Сухи билки на бодили
въ́рзах, круши две изгнили,
мъх и шумки за хралупа,
подлюте́на горска супа
с лук и чесънче, за двама
мъкна и юрган от слама!
Ох, отиде ми гръбнака!...
Съска мраз под кукуряка.
Тъй ли, значи?! Другояче
гарга в новините грачи...“
Как под лешникова стряха
Мичка с Тарльо се побраха,
в приключение се хвана
и проскубаната врана!
Кацнала навръх елхата
грее коледно луната,
тлее въгленче в жарава,
утре първи кой ще става?!
Топлят зимните ботуши
и носът ми се отпуши.
Лека нощ, светът притихна!
Аз не съм – луната кихна!
-------------------------------
изпри́да – източва тънка нишка от вълната
кахъ́рен – загрижен
© Красимира Чакърова All rights reserved.
