Аз съм дивата болка, чернея в стърнищата
Стари влъхви опърпани дните горещите,
в пепелищата ровят, миришат на смърт и на дим,
а очите в им празни раздели са срещите,
след които не знаем дори накъде да вървим.
Те в душите отглеждат пожари и гарвани,
аз ги следвам притихнала, сякаш в кошмар и насън.
Не остана до мене наивното вярване,
че небето е близо. Изгарям отвътре навън.
Аз съм дивата болка, чернея в стърнищата,
но дълбоко в душата ми, има със сигурност знам,
кълнче хилаво някакво, храни го нищото,
на надежда и обич... Е, колкото мога ще дам,
за да слезе небето на хвърлей от нивите,
да засвети дъга, след молитвата моя за дъжд.
Стари влъхви, вървете, там дето отивате,
аз била съм и върнах се... Пускат ме само веднъж...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
