Баба и внуче
Баба и внуче
На теб напомням, бабо -
усмивка на Джоконда,
грижовна до досада,
ранима, старомодна...
Над мойто мило внуче
треперя непрестанно,
тъй, както теб, го уча
и гледам да не падне!
От мъдростта ми сбрана
в главицата му пъхам -
да няма мойте рани,
по-лек да му е Пътят!
А то... със глас се хили,
когато гръб обърне.
И чувам, бабо мила,
как шепнеш от Отвъде:
„Ти чу ли ме тогава,
или се смя със мене?
Тъй мъдрост се не дава,
тя идва, чедо, с време!
Но колкото му писва
от теб, като по чудо,
все толкова... ще липсваш -
когато те загуби.
© Петя Божилова All rights reserved.
