Балада за двата таралежа*
В жаравата на хладния ни взор,
от камък да сме, пак ще се разнежим.
Уютен е широкия простор,
и зимата сурова е тъй жежка,
примами ли ни повик таралежен.
А в истината винаги е скритото,
че пленници на себе си сме в битките,
но губейки, печелим от войната –
в безсмъртие пронизали душите си,
с каквото си отнемем, сме богати.
С ирония на мъдър режисьор
двусмислено съдбата ни отрежда –
единият без другия е сбор
от бъдеще и явна безнадеждност.
В изгарящия мраз е неизбежно
страдание и обич да изпитаме
от ласките, дарени от бодлите ни.
С кръвта ще си подпишем имената
на паднали в двубоя победители –
с каквото си отнемем, сме богати.
Реален е фалшивият декор
на разум, а желанието свежда
човешкото до райския затвор –
решетки са му нашите стремежи.
Не хора сме зад тях, а таралежи.
И стигмата, изчезнала от китките,
наново ни е вехтото прикритие
студа си да опазим по телата.
Щом с огъня докрай сме се заситили,
с каквото си отнемем, сме богати.
Любов ли е, щом болката живителна
е краят на поуката от притчите?
Далечната ни близост е искрата
да вярваме покорно на лъжите, че
с каквото си отнемем, сме богати.
© Петя Павлова All rights reserved.
