Балада за изгубената пътека
БАЛАДА ЗА ИЗГУБЕНАТА ПЪТЕКА
Натежаха нивята от дъжд и от златни осили.
И земята, изпръхнала, млади жетвари сънува.
Но селцето е мъртво и сенки край пантите гнили
чакат добите късни над покрива, за да изплуват.
Скърцат порти изметнати – никой край тях не минава,
и на – жадни за думи, ченгели виси тишината.
Подивелите котки се втренчват в луна пепелява.
Там ли някъде мене ме има – сълза непролята?
Вероятно съм нишка в цедилника шарен на баба
и – додето тя меси най-сладката содена питка,
сред чимшира се сгушвам и зная, че плача от слабост,
щом отдавна забравих на гроб как редят се молитви.
Мили Боже, мълчѝ и дори не изричай присъда!
Много лесно светът ме примами по друми коварни.
Ако нямаш побратим, твой спътник желая да бъда.
Накъде си потеглил, не питам – защото ти вярвам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
