Балада за синеокото момче - V
Прогледна русото момче:
реката станала бе мътна
и ядна беше, сякаш че
бе стигнала до кръстопътя.
На север пушеци димят,
на юг пустеят златни ниви.
Навярно друг бе този свят
познат му тук преди години,
когато имаше очи,
криле – да литне нависоко
и кораб дълго да ручи
нагазил талвега дълбоко.
Заплетен в речните върби,
да лови риби златопери
и дълго, дълго да скърби
русалката ли не намери.
Да тича в зрелите жита
и да превръща всичко в песен.
Ах, тази дивна красота
как правеше живота лесен.
А после всичко пропиля
в стремежа си към съвършенство...
Но стана чудо! Ето, на –
отново чувства и блаженства.
В тръстики вятър шумоли,
със лодка пак в реката плава.
Русалки няма. Надали
и с мелници ще се сражава,
тъй както онзи Дон Кихот
със коня си и Санчо Панса.
Защо му тикат тоз живот,
редил тъй дълго пасианса?
Дали любимите неща
отново ще го завладеят
или ще тънат във нощта
на старата и нова Гея?
© Иван Христов All rights reserved.
