Балканска нощ
... както скитах през Балкана,
мечка страх, а мен не страх,
ах! – девойчица горкана
да си плаче, в миг видях,
сенокоска! – тежки букли
под косичниче от лен,
и си глътнах всички букви
в крайчеца на този ден,
тя изхлипа – пътят свърши! –
как тъй свърши? – рекох аз,
и насякох наръч върше,
палнах огъня тозчас,
сетне тръшнах ямурлука
връз дебела туфа мъх,
кукувица ли закука,
или аз преглътнах дъх? –
де да знам какво се случи
из бездънните гори? –
сякаш в мене шавна ручей
и във ва̀лога се скри,
или свирна ми в шубрака
вятърът на крушов лист? –
с третите петли във мрака
бях смирен, блажен и чист,
сетне слънцето възлезе,
тя се скри зад онзи връх,
подир белия ѝ глезен
пътя измълчах без дъх,
тръгна ли и днес в Балкана,
сещам топлата ѝ гръд...
Таз девойчица – горкана! –
дето ми препречи път.
© Валери Станков All rights reserved.
