И времето плаче место не намира,
когато бащата безхлебен прибира,
поредна надежда издигнала замък,
срина със грохот камък по камък.
Главата пръска сълзи напират,
мислите блъскат у в ужас умират,
с какво ще зарадва в къщи децата,
животът с брадва подряза крилцата.
Зъбите стиснал юмруците свил,
носа си увиснал бащата е скрил,
място за слабост не му се полага,
радост- нерадост не може да бяга.