Бащината къща
Тъжна есен златен лист отронва
и дъждецът тихичко ръми.
Там те чака бащината къща
с много спомени от детските ти дни.
И смутена ще застанеш пак на прага.
„Да почукам ли?” – се питаш ти.
Раната, която ú нанесох,
дали още много я боли?
Ще отвори старата ти майка
и, макар сърцето да кърви,
огънят в прегръдката ще гасне -
топли ласки и безброй сълзи.
Тръгваш си – пустее пак домът.
И мисли странни ме поглъщат.
След наш`та смърт теб кой ще приюти?
И чужда ще е родната ти къща!...
© Катерина Пиринска All rights reserved.
