Бе любов...
Утрото настъпи като рутина.
Всеки ден еднакви стъпки прави. А душата ти, за да не е сама, от моята безспирно граби.Целуваше ме, сякаш съм една - разкошна и неповторима. Не можех да ù устоя. Маскираната болест нелечима... Бе любов. Но не видях под дрехите на скитащ се страдалец... Пред мене беше само грях, докоснах го веднъж със палец и цялата ръка потъна. Стон излезе изпод моето доверие. Лежах до теб, като в бетон, с умората от лековерие.
И исках да сме все в едно, но начините бяха без решение. Ти бе от друго потекло, а аз - царица, без съмнение.
Години свличаха бельо от моите картинни вопли. И всяко утро, да не е само, при теб събуждаше ме топла.
© Ниела Вон All rights reserved.
Не търпи нито сянка на грандомания, нито пък робуване на стереотипи.