Белият друм
БЕЛИЯТ ДРУМ
Аз бездна по-дълбока не познавам
от празен лист, на масата осъмнал.
Навярно белотата е сигналът,
че някъде в душата ми е тъмно.
Че – скрит под моста на реката крива,
закътана в обрулените храсти,
със стъпчици на мравка си отива
безмълвният възторг от шепа щастие.
Но виждала съм – точно преди изгрев,
в графитения друм на тишината,
как здрачът сънен перлите си плисва
и с взлом нахлува бродещият вятър.
Припряната ми мисъл се отприщва,
и вкопчва нокти в прилива на думи,
повлича римите с една въздишка
из щрихите на моето безумие.
С корави възли, грапави, нестройни –
спринтьори в старта по смълчана писта,
метафорите се превръщат в строфи
и мачкат крехката душа на листа.
И с писъци на гарвани отлитат,
събрали сили за неравен полет –
в една вселена – бисерна и чиста,
в която да пристъпят много хора.
© Валентина Йотова All rights reserved.
