Зарекох те
Белязах ти душата с незабрава
и сянката си в стъпките ти вплетох.
Два въглена горещи на раздяла
в сърцето ти посях и те зарекох:
където и да идеш, да ме помниш,
a миналото да те следва мълком.
Две птичета - ръцете ти - бездомни
назад да търсят стряха, дълго, дълго.
Насън да виждаш образа ми свиден,
облян във пот и съ̀лзи да се будиш.
Да мразиш всяко утро, че ме взима
със първия си лъч и пак ме губиш.
Да чувстваш как и вятърът ухае
на мен. Това до смърт да те раздира.
И чак тогава сам да осъзнаеш
как може от любов да се умира.
© Жанет Велкова All rights reserved.
