Без подател
И последният щърк ли се гмурна
в тъмносиня безоблачна пустош. Не е котва коминът порутен, но не мръдва чардакът оттука. Не е слънцето житена питка, но го ръфат беззъби тополи. Час по час урочасано митка и самò – като лудо! – говори. Тишината се сипе на трици, непресята и с мораво рогче. Някой, май, ни избоде зениците и замаза със глинено топче. Някой, май, ни изтръгна сърцата – и е тихо по тази причина. И съзрях как чезнат децата ни в необраните Божи градини. Ако там си, слезни от небето, изори и засей пущинака? Всеки тук е неверник несретен. Аз ти вярвам. Ела! – ще те чакам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
