Ще ям камъни и пръст,
на улиците ще събирам дъжд,
ще си правя кораби от хартия,
ще отпътувам с тях към вечна идилия.

Ще живея сред цветята,
ще ходя боса по земята,
ще прося по ъглите,
и ще ме псуват душманите.

Ще си остана аз безделник
и бездомник по пътищата сиви,
ще събирам слънчеви лъчи всеки делник
и ще ги рисувам по очите ми сълзливи.

Поне като за нищо не ставам,
улиците ще ме приютят,
нощите сама ще карам,
докато не ме уморят.

Ей така някой трупа ми ще намери –
студен и сив под някой мост,
смъртта последна капчица живот отмери
и я взе нагоре към безкраен небосвод.

И аз ще бъда там щастлива
в безкрайна светлина,
махнах се от света унила,
тук не ще бъда развалина.

Тук не ще бъда в клетка,
хвърлена на боклука,
като скъсана подметка
виждам аз тук пролука.

О, умряла е млада, млада,
но не и зелена,
дано не е отишла в ада,
но може би там ще е засмена.