Цигулката притихнала в стаята стои,
изплакала последния ми стон.
Пресъхнаха горчивите сълзи,
породени от безразличния му тон.
Никога той мен не е обичал,
но твърде късно аз това разбрах.
В любов на нея само се е вричал,
а Тя на друг се е отдавала в нощта.
От трагедията му не бях щастлива,
затова ръка подадох и го приласках.
Но душата му бе твърде горделива
и с болката отново аз си тръгнах.
© Марина Стоянова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
равномерна фреквентност - 6