Безсъници (Има ли път сред безпътие)
Вятърът разравя ни душите,
оттам изплуват обич и омраза.
Тъй бързо отминават дните,
без нужното на някого да кажем.
Но ако всичко си изрекъл,
а ти извикват мълчаливо: - Сбогом!
Думите превръщат се в излишни
и присъдата не е от бога...
Някога, на място потайно,
в градче, на двамата знайно,
тромпет се люби с цигулка,
разказвайки двамата тихо
за живота в пустиня сред град,
в която със зъби опазваме
измисления свой свят.
Построен на кръстопът сред безпътие
неизвестно, незнайно кога,
близнак е мракът в него
на спокойно течаща вода.
Приличат си по своята необятност,
променяща се безвъзвратно в миг,
като следа от сянка остава
в тях последният вик.
Затова навярно ги приемаме
за синур между живот и смъртта,
с тях в думи и ноти споделяме
какво тлее в наш’та душа.
Цигулка стене в тъмнината,
трептят струни от любов,
щурче приглася замечтано
на страстния им техен зов.
Нощ разголва лунната си сабя,
съсича огърлицата от спомени.
Погребан си в мълчалива бездна,
а една звездичка дума не отронва.
Цевта се изтяга гальовно,
отдала се на мъжките длани,
нежно към теб гледа и пита:
- А не биваше ли по-рано?
Черната Мора се появява,
облечена в бяло като сълза.
С усмивка приветливо пита:
- Без теб щастлива ли ще е тя?
Произнасяш думи последни:
- Не зная! Но искам! Дано!
Защото на света е единствена
и за мен тя е цвете едно...
Когато Слънцето липсва,
в душата поникнал е мрак
и не виждаш път сред безпътие,
защото си в пустиня сред град...
Пътят към Нав странник избира,
Ерос се подсмива зад ъгъла под мустак,
на балкон чаршафи простират...
Казват, че животът прекрасен бил е все пак...
© Вили Тодоров All rights reserved.
